office@gooddayholiday.com
МЕТЕОРА
„Датите са 5,6,7 април…“ това бяха заветните думи, които изостриха сетивата и мисленето ми и аз бях готова да тръгна защото … ами просто съвпадаха с дните от априлската ваканция. Така за пореден път бях готова да си събера багажа и да тръгна към място, за което съм чувала, но за което никога не съм мечтала.
Думите бяха изречени от Ваня Шопова – изключителен професионалист – екскурзовод и специалист по гръцки и гръцка история. С Ваня тръгвам и накрая на света. Е… Метеора не е чак там, но пък се заформи достатъчно голяма група и очаквания за весело изкарване.
Групата, която така добре беше подбрала датите, тръгваше от Сливен и се готвеше нощен преход. А ние трябваше да ги посрещнем след 2 часà в Пловдив. Това не беше най-удобното решение и едно каре дами решихме да удължим екскурзията с ден, прекаран в югозападна България.
Така тръгнахме още на 4-ти сутринта, за да поспрем и да пием кафе във Велинград. Обядвахме в село Баня. А след това се отбихме до чудната църква „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ в Добърско. Научихме за 460-те изобразени светии, 36, от които не по канон, са жени. Иконостасът също не е по правилата – 12-те апостоли са в цял ръст. Видяхме култовите рисунки „Исус Христос в ракета“ и „Богородица в капсула“. Св. Петър ни проследи с поглед в която и точка да застанехме и се възхитихме на архитектурата на този паметник на културата.
Продължихме през Рупите и стихнахме до разкопките на древния Хераклея Синтика до Петрич. Там разбрахме, че каменен надпис удостоверява, че точно това е градът на хераклейците. В останалото време преди вечеря решихме да се върнем до Мелник. Кордупуловата къща точно беше затворила врати за туристи, но пък до нея се намираше винарната на Шестака и ние отдадохме внимание на неговите вина.
Очаквано компанията вече беше изключително весела и изморена. И при целия избор на кръчми в Мелник (забравих да проверя дали има кръчма на всяка глава от населението на Мелник) толкова се затруднихме, че решихме да изпробваме ресторант „Бохем“ в Марикостиново. Препоръката беше от любезната ни домакиня в къщата за гости – Елена. Чудесно решение! Също като решението ни да тръгнем ден по-рано, да се наспим и да пресрещнем туристическия автобус в 7.30 сутринта.
Оттук започва втората част на приключението. Качваме се в автобуса и с радост установяваме, че имаме запазени седалки. Е, някои хора не уцелват и сядат точно там, където автобусът има една голяма широка греда и видимост от прозореца – нула. Но други се наслаждаваме на всичко, което ни заобикаля. През по-голямата част от времето имаме изглед към все още заснежения връх Митикас на планината Олимп. А това навява много и прекрасни спомени от едно приключение със същата Ваня Шопова. Тогава цялото ни семейство изкачи върха, а това беше вълнуващият подарък за юбилея на Кирил. Колко е хубаво, че имаме такива прекрасни спомени!
До Метеора всеки ден пътуват български автобуси. Маршрутите им в повечето случаи са едни и същи. Няма статистика колко са българските туристи посетили това място, но се знае, че са много. Затова няма да разказвам история и забележителности. За тези неща може да се прочете много.
Разходката в Солун ни дава възможност за почивка от пътя. Преминаваме по ул. „Аристотел“ и хващаме гръцкия философ за палеца – така както правят всички туристи с надеждата да прелеят малко акъл в размътените си от дългото пътуване мозъци. Разхождаме се по крайбрежната алея, стигаме до Бялата кула, която пази и цвета на кръвта. Оказва се, че журналистическата ми карта е изтекла само няколко дни по-рано и трябва да платя билет за входа. Пътуваме с корабче и се снимаме пред паметника на Александър Македонски и коня му Буцифал.
Това, което искам да отбележа е, че попаднах на страхотна група. Не станахме близки, но всички взаимно уважавахме елементарните правила и никой нито веднъж не забави останалите. Нямаше загубени, нямаше объркани. Не знам дали трябва да го пиша, но голяма част от хората бяха учители. Ето затова и датите съвпадаха със свободното ми време през ваканцията.
А най-хубавото е, че вечерта сме настанени в хотел в подножието на Метеора – в градчето Каламбака. Хотелът е доста приличен, чист, с добра закуска, почти в центъра и за късметлиите с прекрасен изглед към скалите и манастирите в района. За другите – терасите са в обратна посока. Аз съм от късметлиите. Тук вече не издържам и питам кой все пак е този туроператор, който се е заел с организацията. Името „Good day holiday” не ми говори нищо. Но адмирации за хората от фирмата. За маршрута, за избора на хотел и дори за това, че имаше осигурено огромно количество вода за всеки пътуващ… безплатно. Предвидено беше всичко – разпределението на времето за пътуване – да не дотежава, местата за хранене – да не би случайно да огладнеем и да се запознаем с колкото е възможно повече забележителности без да се отегчаваме.
След настаняването в хотела драпваме към високите част на града. Все пак в групата е Гери Налбантова, а тя това го може -организира и води. Дори успяваме да стигнем до византийската църква „Успение Богородично“. Гери енергично се опитва да разбере дали трябва да слагаме поли, но възрастната гъркиня едва ли разбира българското „Поли,поли…“ докато нашенката се опитва да ѝ покаже за какво става дума сочейки краката си. Е, „поли“… на гръцки е „много“… Но пък е смешно и забавно.
Вечерта завършва в таверната срещу хотела – тиха музика и узо, вино, салати, сувлаки и бира. Всички уморени си лягат преди нас. Нашето каре е най-бодро. Това е резултатът от хитрото решение да тръгнем ден по-рано.
На другия ден студен вятър ни кара да се навлечем с повече дрехи. Всички в 9 часа сме в автобуса и тръгваме да откриваме нови светове. Спираме в работилница за икони. Посреща ни бесарабинът Владимир и ни запознава с изработването на иконите – материалът, върху който работят е платно, което се залепя върху дърво. Показва как се нанася варак, как се рисува от тъмни към светли цветове с темперни бои. Разяснява силите на най-известните икони. С чувство за хумор ни забавлява с билетчетата за томболата и ни показва „чудото“ с чашата на Питагор. Както си е редно след това започва търговията. Неизкушените сме малко.
Потегляме и усещам затопляне. Затова бързо се преобличам и вече съм в тон с другите – по рокля. Такова е изискването в манастирите.
Спираме пред първия от шестте действащи манастира. „Св. Никола Анапавса“ – той е в ремонт и е затворен Изградени преди хилядолетие тези манастири впечатляват не с изящество, а с духовната сила на техните строители. Какво сърце трябва да имаш, за да пренесеш толкова материал на такава височина и да изградиш храм. Трябва ти вяра, че има на кого да го завещаеш, вяра, че извършаваш свято дело. След това и влизаме в „Преображение Господне“. Стъпала надолу, стъпала нагоре…стотици. Откриваме света на монасите – всичко е чисто и подредено. А на ден минават хиляди туристи. Продължаваме към „Свети Варлаам“. Надникваме към „Св. Стефан“, той вече не приема посетители. Последното ни изпитание е към „Св. Троица“. Пропускаме и метоха „Русану“.
Трудно е да се опише симбиозата между природа, архитектура и вяра. Изумителни скали, които сякаш някой е издялал с огромно длето. Фигури, които се чудиш как стоят изправени и сякаш са устремени към това чисто и синьо небе. А наоколо всичко е цвят – като венец. Не знам дали има по-подходящ сезон от пролетта да посетиш това място.
Слизаме в ниското и влизаме в един необятен ресторант. Два етажа и места за стотици посетители. Заведението е на самообслужване. На втория етаж има 3 човека персонал – касиер, раздавач и преносвач. Кой и кога чисти масите не успяваме да разберем. Удивително! Измислили са го гърците!
Завръщаме се в Каламбака и предприемаме поход по сувенирните магазини. Другите в събота не работят. Опитваме се да изкупим всичко, но не успяваме… естествено.
Вечерта сме отново в ресторант – цялата група, но седим разделени по компании. На нас ни беше добре. Надявам се и на другите да им е харесало.
Походът ни за завръщането минава през Èдеса. Почивка, разходка, водопад, обяд и кафе. В този ред разделяме пътя. За малко да не разберем, че пещерата, за която платихме 1 евро и е по-малка от апартамента ми, всъщност била на Афродита. Ама нейсе. Водопадът е пълен. Виждала съм и по-големи. И по-красиви. Но е приятно място. Гърците също го обичат и го посещават.
Ресторантът е пълен. Повечето от гърците са облечени официално – идват от църква. Опитвам гръцкия „цомлек“ и без да се извинявам им казвам, че моят „чомлек“ е по-вкусен. Но пък всичко друго е супер. Но в ресторанта няма кафе. Нищо – пием го на крак и групата продължава към границата.
Спираме за почивка до град Гревена. Стела е въодушевена – Гревена е градът на гъбите, а тя страстен гъбар. Няма как да пропуснем и да не купим нещо с гъби. Сладкàта са свършили, но аз избирам пакет ризото с манатарки. А групата си прави снимка пред гипсова гъба булка. Още малко и …Вече сме на границата. След няколко километра ще сменим превозните средства.
Довиждане, Ваня! Довиждане, Пламен! Пожелавам ти готини групи, които биха оценили отличната организация. Good bye, Good day, holiday!
На връщане пътуваме по незавършената магистрала „Струма“, минаваме през северната тангента на София и се включваме по автомагистрала „Тракия“. Часът наближава 10 и се оказва, че единственият работещ ресторант е турският – преди Пазарджик. Три от групата сме доволни – шкембе, агнешка супа – вкусотии. За четвъртата няма място за пушене, няма нищо свинско и хлябът, който ѝ предлагат е с прекалено много сирене… Нищо – повече у дома. А домът е наблизо – няма и 100 км…
Оферти към таз дестинация може да откриете тук : Чудото Метеора
Статията може да откриете тук : Блогът на Даскал Теди
Думите бяха изречени от Ваня Шопова – изключителен професионалист – екскурзовод и специалист по гръцки и гръцка история. С Ваня тръгвам и накрая на света. Е… Метеора не е чак там, но пък се заформи достатъчно голяма група и очаквания за весело изкарване.
Групата, която така добре беше подбрала датите, тръгваше от Сливен и се готвеше нощен преход. А ние трябваше да ги посрещнем след 2 часà в Пловдив. Това не беше най-удобното решение и едно каре дами решихме да удължим екскурзията с ден, прекаран в югозападна България.
Така тръгнахме още на 4-ти сутринта, за да поспрем и да пием кафе във Велинград. Обядвахме в село Баня. А след това се отбихме до чудната църква „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ в Добърско. Научихме за 460-те изобразени светии, 36, от които не по канон, са жени. Иконостасът също не е по правилата – 12-те апостоли са в цял ръст. Видяхме култовите рисунки „Исус Христос в ракета“ и „Богородица в капсула“. Св. Петър ни проследи с поглед в която и точка да застанехме и се възхитихме на архитектурата на този паметник на културата.
Продължихме през Рупите и стихнахме до разкопките на древния Хераклея Синтика до Петрич. Там разбрахме, че каменен надпис удостоверява, че точно това е градът на хераклейците. В останалото време преди вечеря решихме да се върнем до Мелник. Кордупуловата къща точно беше затворила врати за туристи, но пък до нея се намираше винарната на Шестака и ние отдадохме внимание на неговите вина.
Очаквано компанията вече беше изключително весела и изморена. И при целия избор на кръчми в Мелник (забравих да проверя дали има кръчма на всяка глава от населението на Мелник) толкова се затруднихме, че решихме да изпробваме ресторант „Бохем“ в Марикостиново. Препоръката беше от любезната ни домакиня в къщата за гости – Елена. Чудесно решение! Също като решението ни да тръгнем ден по-рано, да се наспим и да пресрещнем туристическия автобус в 7.30 сутринта.
Оттук започва втората част на приключението. Качваме се в автобуса и с радост установяваме, че имаме запазени седалки. Е, някои хора не уцелват и сядат точно там, където автобусът има една голяма широка греда и видимост от прозореца – нула. Но други се наслаждаваме на всичко, което ни заобикаля. През по-голямата част от времето имаме изглед към все още заснежения връх Митикас на планината Олимп. А това навява много и прекрасни спомени от едно приключение със същата Ваня Шопова. Тогава цялото ни семейство изкачи върха, а това беше вълнуващият подарък за юбилея на Кирил. Колко е хубаво, че имаме такива прекрасни спомени!
До Метеора всеки ден пътуват български автобуси. Маршрутите им в повечето случаи са едни и същи. Няма статистика колко са българските туристи посетили това място, но се знае, че са много. Затова няма да разказвам история и забележителности. За тези неща може да се прочете много.
Разходката в Солун ни дава възможност за почивка от пътя. Преминаваме по ул. „Аристотел“ и хващаме гръцкия философ за палеца – така както правят всички туристи с надеждата да прелеят малко акъл в размътените си от дългото пътуване мозъци. Разхождаме се по крайбрежната алея, стигаме до Бялата кула, която пази и цвета на кръвта. Оказва се, че журналистическата ми карта е изтекла само няколко дни по-рано и трябва да платя билет за входа. Пътуваме с корабче и се снимаме пред паметника на Александър Македонски и коня му Буцифал.
Това, което искам да отбележа е, че попаднах на страхотна група. Не станахме близки, но всички взаимно уважавахме елементарните правила и никой нито веднъж не забави останалите. Нямаше загубени, нямаше объркани. Не знам дали трябва да го пиша, но голяма част от хората бяха учители. Ето затова и датите съвпадаха със свободното ми време през ваканцията.
А най-хубавото е, че вечерта сме настанени в хотел в подножието на Метеора – в градчето Каламбака. Хотелът е доста приличен, чист, с добра закуска, почти в центъра и за късметлиите с прекрасен изглед към скалите и манастирите в района. За другите – терасите са в обратна посока. Аз съм от късметлиите. Тук вече не издържам и питам кой все пак е този туроператор, който се е заел с организацията. Името „Good day holiday” не ми говори нищо. Но адмирации за хората от фирмата. За маршрута, за избора на хотел и дори за това, че имаше осигурено огромно количество вода за всеки пътуващ… безплатно. Предвидено беше всичко – разпределението на времето за пътуване – да не дотежава, местата за хранене – да не би случайно да огладнеем и да се запознаем с колкото е възможно повече забележителности без да се отегчаваме.
След настаняването в хотела драпваме към високите част на града. Все пак в групата е Гери Налбантова, а тя това го може -организира и води. Дори успяваме да стигнем до византийската църква „Успение Богородично“. Гери енергично се опитва да разбере дали трябва да слагаме поли, но възрастната гъркиня едва ли разбира българското „Поли,поли…“ докато нашенката се опитва да ѝ покаже за какво става дума сочейки краката си. Е, „поли“… на гръцки е „много“… Но пък е смешно и забавно.
Вечерта завършва в таверната срещу хотела – тиха музика и узо, вино, салати, сувлаки и бира. Всички уморени си лягат преди нас. Нашето каре е най-бодро. Това е резултатът от хитрото решение да тръгнем ден по-рано.
На другия ден студен вятър ни кара да се навлечем с повече дрехи. Всички в 9 часа сме в автобуса и тръгваме да откриваме нови светове. Спираме в работилница за икони. Посреща ни бесарабинът Владимир и ни запознава с изработването на иконите – материалът, върху който работят е платно, което се залепя върху дърво. Показва как се нанася варак, как се рисува от тъмни към светли цветове с темперни бои. Разяснява силите на най-известните икони. С чувство за хумор ни забавлява с билетчетата за томболата и ни показва „чудото“ с чашата на Питагор. Както си е редно след това започва търговията. Неизкушените сме малко.
Потегляме и усещам затопляне. Затова бързо се преобличам и вече съм в тон с другите – по рокля. Такова е изискването в манастирите.
Спираме пред първия от шестте действащи манастира. „Св. Никола Анапавса“ – той е в ремонт и е затворен Изградени преди хилядолетие тези манастири впечатляват не с изящество, а с духовната сила на техните строители. Какво сърце трябва да имаш, за да пренесеш толкова материал на такава височина и да изградиш храм. Трябва ти вяра, че има на кого да го завещаеш, вяра, че извършаваш свято дело. След това и влизаме в „Преображение Господне“. Стъпала надолу, стъпала нагоре…стотици. Откриваме света на монасите – всичко е чисто и подредено. А на ден минават хиляди туристи. Продължаваме към „Свети Варлаам“. Надникваме към „Св. Стефан“, той вече не приема посетители. Последното ни изпитание е към „Св. Троица“. Пропускаме и метоха „Русану“.
Трудно е да се опише симбиозата между природа, архитектура и вяра. Изумителни скали, които сякаш някой е издялал с огромно длето. Фигури, които се чудиш как стоят изправени и сякаш са устремени към това чисто и синьо небе. А наоколо всичко е цвят – като венец. Не знам дали има по-подходящ сезон от пролетта да посетиш това място.
Слизаме в ниското и влизаме в един необятен ресторант. Два етажа и места за стотици посетители. Заведението е на самообслужване. На втория етаж има 3 човека персонал – касиер, раздавач и преносвач. Кой и кога чисти масите не успяваме да разберем. Удивително! Измислили са го гърците!
Завръщаме се в Каламбака и предприемаме поход по сувенирните магазини. Другите в събота не работят. Опитваме се да изкупим всичко, но не успяваме… естествено.
Вечерта сме отново в ресторант – цялата група, но седим разделени по компании. На нас ни беше добре. Надявам се и на другите да им е харесало.
Походът ни за завръщането минава през Èдеса. Почивка, разходка, водопад, обяд и кафе. В този ред разделяме пътя. За малко да не разберем, че пещерата, за която платихме 1 евро и е по-малка от апартамента ми, всъщност била на Афродита. Ама нейсе. Водопадът е пълен. Виждала съм и по-големи. И по-красиви. Но е приятно място. Гърците също го обичат и го посещават.
Ресторантът е пълен. Повечето от гърците са облечени официално – идват от църква. Опитвам гръцкия „цомлек“ и без да се извинявам им казвам, че моят „чомлек“ е по-вкусен. Но пък всичко друго е супер. Но в ресторанта няма кафе. Нищо – пием го на крак и групата продължава към границата.
Спираме за почивка до град Гревена. Стела е въодушевена – Гревена е градът на гъбите, а тя страстен гъбар. Няма как да пропуснем и да не купим нещо с гъби. Сладкàта са свършили, но аз избирам пакет ризото с манатарки. А групата си прави снимка пред гипсова гъба булка. Още малко и …Вече сме на границата. След няколко километра ще сменим превозните средства.
Довиждане, Ваня! Довиждане, Пламен! Пожелавам ти готини групи, които биха оценили отличната организация. Good bye, Good day, holiday!
На връщане пътуваме по незавършената магистрала „Струма“, минаваме през северната тангента на София и се включваме по автомагистрала „Тракия“. Часът наближава 10 и се оказва, че единственият работещ ресторант е турският – преди Пазарджик. Три от групата сме доволни – шкембе, агнешка супа – вкусотии. За четвъртата няма място за пушене, няма нищо свинско и хлябът, който ѝ предлагат е с прекалено много сирене… Нищо – повече у дома. А домът е наблизо – няма и 100 км…
Оферти към таз дестинация може да откриете тук : Чудото Метеора
Статията може да откриете тук : Блогът на Даскал Теди
